Илиана Раева: Не плащам данък обществено мнение, трудно е, когато се налага да не казвам истини, а това, което искат да чуят хората
– Да ви върна към 1978 година – Мадрид, Испания… г-жо Раева?
– Леле, какъв брой обратно. Това беше моето първо излизане на огромно съревнование като национална състезателка, бях една от най-малките, в действителност най-малката гимнастичка – на 15 година Това европейско състезание в Мадрид за мен беше извънредно събитие. Спомням си голямата претъпкана зала колодрум. А публиката – извънредно екзалтирана. Имах едно испанско комбиниране на “Кармен ” на лента. Участвах с величия в този спорт като Ирина Дирюгина, Галимаша Гурова, Кармен Ришар, която беше доста известна. Страхотни мемоари, доста приятни. Аз съм от оня вид спортисти, които обожават да се състезава в препълнените зали, за мен беше театър.
– Следващата година е Лондон, с който е обвързван и най-скъпият ви спомен от спортните години.
– Той е доста специфичен, най-големият ми триумф е в Амстердам, само че споменът, който най-вече обичам и в действителност е доста специфичен, е тъкмо Лондон. Причината е, че за първи и финален път в историята публиката накара съдиите да се съберат, да преразгледат оценката, да я покачат и да ме създадат международен първенец на бухалки. Затова е доста специфичен.
Помня по какъв начин колодрумът на “Уембли ” претъпкан крещеше името ми: “Раева, Раева, Раева ”, до момента в който 15 мин съдиите заседаваха в треньорската стая, гледаха видео, след което излязоха и покачиха оценката ми.
Беше доста прочувствено. Това беше първото международно състезание, на което в действителност бях най-малката участничка. Спечелих златен и сребърен орден. Два медала, които бяха с изключителна тежест, тъй като малко преди този момент имаше спад в художествената гимнастика.
Много обичах да се състезавам, обичах да чувствам пулса на публиката, страстта и душата на публиката. Тя доста осезаемо се усеща от състезателя. Харесваше ми да ги фанатизирам аз и да ги карам да крещят, да викат, да се вълнуват.
– Кои са нещата, които няма да забравите от първата ви треньорка Златка Бончева?
– Никога няма да не помни неповторимите ѝ сини очи. Те бяха като Рилските езера. Обикновено се споделя, че сините очи са студени, само че нейните излъчваха изключителна топлота и обич. Тя развиваше гениите ни освен като гимнастички. Разбираше, че ние се влюбваме в този спорт, само че не всеки може да се реализира, не всеки става първенец и това може да остане една доста мощна контузия у един несбъднат играч.
Затова тя развиваше доста разнообразни качества у нас. Караше ни да пишем стихове, да имитираме артисти, да имитираме артисти, да рисуваме, да вършим саморъчно мартеници.
Някои от нашите девойки, които не са от известните имена в гимнастиката, и до ден сегашен имат бизнес с мартеници, други пишат. Златка Бончева е извънреден възпитател, космос в детската педагогика. Аз се считам за благословена, че имах достойнството да бъда нейна състезателка.
– В спорта се изисква здрава дисциплинираност. Кое беше най-трудното нещо през тези години?
– Когато ни взе Нешка Робева, се искаше от нас да печелим медали. Тренировките ставаха доста сложни. Изискваше се доста мощен темперамент, с цел да можеш да спазиш такава дисциплинираност.
Ние бяхме в пубертета, когато всичко бушува в организма ти, в главата ти. Не възприемаш 100% нещата такива, каквито са в реалност. Имаш свое виждане за всичко. Натоварванията са големи, упованията също и всичко тежеше. Но това ми даде големия късмет да се осъществя като гимнастичка, да печеля толкоз медали, да се усещам доста щастлива и сполучлива.
Има доста надарени гимнастички, които и до ден сегашен имат психическа контузия, че не са се осъществили.
Нешка беше извънреден треньор. Благодаря ѝ, за късметлийка се считам, че бях при нея, с цел да реализираме тези огромни резултати. Това ми отвори голям път към действителния свят и един свят към мен и моите благоприятни условия, към моята персона, към моите разбирания за нещата. Страшно доста получих. Единствено мога да кажа благодаря, благодаря и на спорта, който отвори вълшебните си порти пред мен.
– Какво бихте споделили през днешния ден на седемгодишната Илияна Раева, която за първи път стъпва в спортната зала?
– Искрено ѝ се веселя и я одобрявам. Илияна Раева на 7 година беше отворила необятно обятията си за света, за живота. Попивах, обожавах живота… и по този начин до ден сегашен. Бях доста ненаситно дете, желаех всичко да знам, всичко да получа, всичко да имам. Бях доста смела. Сега от позицията си на моите 60 година виждам даденостите, които са ме спасявали по време на житейския ми път, без значение дали е бил състезателен, или персонален. Благодаря на родителите си, които ме възпитаваха ужасно. Много съм признателна на всички, които срещнах по пътя си, които ми дадоха, които взимаха от мен, които ме караха да хвърча, които ме караха да лазя, които ме караха да се веселя, които ме караха да вия от болежка, да пострадвам, да изпитвам катарзиси. Всички съм ги срещнала за моето израстване и за моето реализиране като персона и като експерт.
– Днес коя сте?
– Днес съм малко по-спокоен човек, който продължава доста мощно да обича живота и да чака провокациите. Опитвам се по друг метод да правя оценка от онази смела Илиана – фурия безспорна бях. Препусках по пътя си и доста рядко се обръщах настрана. Пропуснах доста, устремена към нещата, които съм желала.
Сега вървя по пътя си, озъртам се, виждам доста неща по различен метод. Най-важното, преоткривам себе си в доста огромна дълбочина. Уникално е чувството да откриеш у себе си качества, които животът ти не е имал време да опознае и да види. Много се стремя сега да споделям самоуверено на себе си: “Не, това не ти харесва, кажи, че не ти харесва, и това доста ми харесва и ще направя това, което ми харесва ”.
До този миг, в случай че в някакво процентно съответствие би трябвало да дам отговор имах ли свободата да споделям и да върша това, което желая, в един доста голям % аз правех и върша нещата както ги желаех, без да заплащам налог публично мнение.
Вече от позицията на поста, на който се намирам, се е налагало да се вслушвам, да поглъщам, да замлъквам, да не споделям истината такава, каквато е, а да споделям това, което биха предпочели да чуят хората – това е доста мъчно за мен. Научих се да го върша, само че в по-голяма степен съм правила това, което съм считала аз, че е вярно, че е същинското, че е положителното, и не съм се страхувала. Много почитам смелостта у себе си.
– Как успяхте да се научите?
– Мисля, че всички качества, положителни и неприятни, са заложени у индивида. От доста дребна съм такава, в никакъв случай не съм изпитвала терзание да приказвам с царя и да приказвам с просяка. Изпитвам безусловно успокоение да беседвам с всеки и виждам по какъв начин болшинството хора имат терзание с кого приказват, по какъв начин приказват, какво ще кажат. Никога не съм имала такива терзания и считам, че тази храброст, която нося у себе си, тя, първо, ми е вродена и, второ, животът ми даде такива събития, в които се наложи да се срещна с това мое качество, да го запазвам и да знам, че то е доста мощно мое оръжие. Колкото пъти съм била безогледно смела, а това не доста постоянно, по-късно съм имала ужасно реализиране на фантазията си. Когато съм се страхувала – без значение в какъв аспект, съм губила. Затова, когато желая нещо, съм доста смела и се мятам.
– Имате ли боязън от неуспехите?
– Не! Провалът смачква индивида и го кара доста мощно да страда. Страданието в това време е извисяване. Провалът при мен постоянно грубо е събуждал упоритостта ми. Не бих споделила, че всичко това дължа на мощния си темперамент. Това е даденост. Родена съм с това – в случай че има идея пердута, дайте ми я на мен, аз съм там. Ако нещо се коства на някого изцяло неизпълнимо, за мен това е най-големият магнит в живота. Нямам самообладание да се хвърля в тази идея, за която всички споделят: “Ти си луда, безусловно се обричаш. ”
Поех художествената гимнастика и споделих, че ще я изкача на най-високия връх. Това беше през 1993 година, събрах треньорите, когато сътворих клуб “Илиана ”, и споделих, че започваме да работим за международни олимпийски трофеи. Не се отхвърлих, до момента в който не ги постигнахме преди 2 година Успехът зарежда, загубата учи и извисява, по тази причина загубите в никакъв случай не са ме прекършвали по този начин, че да се откажа.
– Винаги сте доста откровена. Това пречи или оказва помощ?
– Първо ще стартира, както постоянно, с хубавите неща. На мен доста ми е пособие. Смелостта, когато съм зашлевявала някого с истината, наложително по-късно съм имала подарък Божи да реализира това, което съм желала, влизайки в някакъв заплашителен спор. Да кажа моята истина, ми е пособие и ми е пречила.
– За какво сте признателна през днешния ден на ориста?
– За всичко. Както споделих и при започване на нашия диалог, признателна съм за всичко, което ми се случва в живота, което ми се случи досега. Знам, че ориста за всеки човек е подготвила единствено това, което той най-вече заслужава, и единствено това, което той може да понесе.
Абсолютно имам вяра в тези две фрази и в този смисъл съм признателна за всичко, което срещнах по пътя си, всичко, което претърпявам по пътя си, всичко, в което съумявам, и всичко, в което не съумявам. Както споделих доскоро, аз имам вяра, че триумфът и неуспехът, хубавото и неприятното, денят ни дава живот, нощта ни дава сънищата. Всичко е единствено за наше положително и наше израстване. Доколко ще го осъзнаем, тук към този момент са огромната въпросителна и ключът към загадката – тайнството живот.
– А на Наско Сираков защо сте признателна?
– За това, че го срещнах. За това, че е до мен и ми е дал толкоз мощни страсти. Всичко съм претърпяла с този човек. Уникални, прелестни и други неприятни неща. В най-трудните моменти сме си помагали един на различен. Всичко, което могат да преживеят двама души, които са обречени да бъдат дружно, ние сме го претърпели. Понякога си мисля какъв би бил животът ми без Наско, и ми е доста мъчно да си го показва. Дава ми странна мощ, убеденост, едно необикновено успокоение, една обич и самочувствие и като експерт, и като жена.
– Кои са моментите, които ще разказвате на вашите внучки?
– За моите три свята ще им описвам: моя свят с техния дядо, персоналния ми живот. Ще описвам за моята специалност и ще описвам за моя свят, който е доста забавен и доста надалеч от светския живот, който е магически, в който има доста звезди, Космос, дух, душа, сърце и сила.
Илиана Раева е посетител 100 в подкаста „ 24 ЧАСА ОТ ЖИВОТА “, в който обичани лица и по-малко разпознаваеми обществено българи приказват за значимите неща – обич, семейство, здраве, кариера, изменничества, другари. Анатолий Попов преди три години сътвори този нов канал с марката „ 24 часа “ – „ 24 часа podcast “. Обичайно историите от хартиения вестник са скъпата добавена стойност на уеб страницата ни. Но към този момент се случва и противоположното – историите от уеб страницата влизат във вестника. Правим го, тъй като най-важното от тези едночасови диалози си заслужава да бъде и чуто, и прочетено.
